Денят умираше и се усмихваше,
денят умее да умре красиво.
Едно момче все питаше очите ти
наистина ли си отиваш?...

А залезът по-тъжен от раздялата
със своята ненужна суета
се спускаше над вече овдовялата
от скъсване на нещо красота.

Мълчим, когато жадно пием
от тази крехка красота
и не усещаме,
когато в нас се вливат
реки жестока тъмнина

Тогава в себе си изграждаме
красива скръб и лудо сърцебиене.
Но никой не нарича раждане,
дори и най-красивото умиране.

Денят умираше и се усмихваше,
денят умее да умре красиво.
Едно момче все търсеше очите ти,
защото знаеше, си отиваш?...

 Борислав Бянов

Имам много бегъл спомен от това момче, с което посещавахме литературна школа
"Прибой"-Варна, при Венета Мандева, мир на праха и. Бъдете снизходителни към някои повторения-тогава е бил тийнейджър, но това стихотворение съм го преписала, преди да напусна и ще съм много щастлива, ако някой познава авторът, за да прочета и новите му неща. Изключително дълбоко, чисто и наситено с красота стихотворение. Не го усещам тъжно, а пулсиращо.