За бастунчето!

Цял живот по думите си ходя.
Като по вода, земя и въздух.
Ала нещо спряха да ме водят.
Сигурно обувките си връзват?

И понеже идва ми на ум, че
може би не знаят накъде,
аз ще тръгна след едно бастунче –
пък където то ме заведе!

И докато съм си на акъла,
искам да го споделя на глас:
– Пътят след бастуна не е дълъг,
но дано да мине покрай вас.

На рождения ден

автор: rajsun По-далеч от едни - по-близо до други заблуди. На 57 разбрах само това: в живота най-важното е сутрин да се събудиш. И чорапите да са ти два.

Утеха!

автор: rajsun Денят отново ме измами. Отиде си без мен. В очите ми се прецеди, избяга, взе си всичко видимо, с което двамата играхме.  Оставил ми е само думите. На тъмно да си ги редя. Дори съвсем да ослепея, пак опипом ще ги намеря. Ще ги раздрънкам във ушите си,  да си припомня  с какво съм си играл.

автор: rajsun Защото сам. И се отвори, и пусна тоя дъжд при теб. Ха, ти очакваше простора, спасителния звездолет. Но хлуйна хлад. И тръпка влажна през сетивата пропълзя. Вода – каквото и да кажа. Каквото да мълча – видя, как тя отнякъде се стича. И пу на заден план – града, във който ще си по-самичък, отколкото преди дъжда. Или пък – жива перодръжка, притисната в ръката свише,  а тоя дъжд е, тоя дъжд е мастилото, с което пише.

Земя, върху която съм роден

автор: rajsun Душа зелена. Синьото небе. И хоризонтът ласкаво разгърден!  Тук всичко си е пак, каквото бе в годините, когато бях безсмъртен. Земя – и от надежда по-красива. Но каква утеха е това? Тук слънцето е като на бесило, люшнато над рушнати села. Не чувам смях. Не чувам плач дори. Псувня сегиз-тогиз – като молитва. Тук всеки ден е събота, подир Разпети петък. И преди Великден. Земя, върху която съм роден. Денят през тебе броди като сляп. Ноща връз тебе ляга като сляпа. Сълзи? Или трохи небесен хляб? Звездите пътеводни капят, капят..

Есенен въпрос

автор: rajsun Есен моя, рижа, златокоса! Решетарка-циганка в торбата, лятото нарамила - го носи някъде надолу по селата. Шумките се сипят от торбата –  всяка е един изсъхнал ден. Тишина. Какво е тишината? Гласове на тия преди мен. Исках да я питам: аз какво съм в тоя свят и във живота тоз?  Една голяма точка по въпроса. А пък ти си другият въпрос.

Тишината е

автор: rajsun Мисля си  за живота и за света. За всичко, което през нас преминава и го ловят сетивата. Или не го улавят. И все пак - тишината е, която го дава и взема. Все пак, тишината.

На моите приятели!

автор: rajsun (закачка) Гласът ми все повече става на троскот. Очите - листа и къртичини. От мен нещо друго заправи Господ. Нещо различно. Какво ще направи ли? Зная го, зная го! Купчина до някоя просека. Една тревичка ще ми е знамето. Едно бръмбарче - знаменосец. Ехе-хе-хе! Я сложете усмивчето! Така ли ви учих? Тази въздишка каква е? От вас само това - да започвате песни и стихчета. Аз оттам - ще ги карам докрая.

Сянка

автор: rajsun Сянко моя, сянко на сянката. Образ на тъмнината. Семе на тъмнината си, сянко.  Светулка да светне - умираш.

автор: rajsun Днес времето течеше настрана. Като една дъждовна мръсна вада. Като една забързана жена, пресичаща през локвите площада. Днес времето ме викаше: ела! А аз го гледах чужд и непотребен. Тъй както подир тръгващия влак излъганите посрещачи гледат. Днес времето бе станало момент. Аз го усещах: бе студено, мокро. То беше се превърнало във мен и аз го виждах, отразено в локва. И време и пространство вече бях. Човек - в последната си обиколка. Прашинка от космическия прах, под друга форма - да усеща болка. Светът какво е? Думи и числа. И ти си сладка думичка - това си.  А аз какво съм? Аз съм само глас, който се мъчи да те произнася. В мене са - и свят, и пустота. И аз съм между тях - една черта. Днес всичко беше ясно, беше зримо. По детски се изплезих на смъртта, радвайки се тайно, че ме има.