По време на половингодишната ми специализация по оперно пеене във Виена, Щатсопер беше едно от местата, които често посещавах. Няма да забравя първия път, когато влязох там. Няколко дни след моето пристигане във Виена, аз вече се редях на двучасовата опашка на касата за правостоящи. Не е тайна, че за най-култовите спектакли, ако въобще искаш да се добереш до билет, трябва кротко да се наредиш на опашката поне три-четири часа по-рано. Тя бързо нараства и петнайсет минути след моето пристигане, вече се вие на стотина метра зад мен и даже не виждам края й зад ъгъла. Има хора от всякаква класа и националност. Няколко много добре облечени господа си говорят до мен и обсъждат състава и либретото. Очевидно не им е мястото на опашката за правостоящи, но явно и те като много други платежоспособни оперомани не са могли да се сдобият с билет за седящи. Много от местата в салона са запазени от години за сезони напред.  Когато идва някоя много обичана звезда като Анна Нетребко или Димитри Хворостовски, всички места в залата са купени повече от половин година по-рано, а опашката за правостоящи вероятно се заформя още от осем часа сутринта.  И така, чакам си аз на опашката и наблюдавам всякакви хора – от туристи по дънки и маратонки, които  за пръв път ще гледат опера, възрастни дами, предвидливо запасили се с „рибарски“ столчета и вестници, до тези твърде елегантни господа до мен и си мисля какво ли ме очаква, какво ли ще видя. Цялата съм се разтреперала от вълнение, чувствам се така, сякаш аз ще излизам да пея. В двайсеткилограмовия багаж, с който пристигнах във Виена, можеше да взема само най-необходимото. Слава Богу - една бяла риза и панталон са сред моите избраници. Предварително се чувствам крайно неудобно, защото очаквам да видя мъжете с фракове, а жените с бални рокли. Час преди началото на спектакъла започват да пускат правостоящите и всеки бърза да намери място, от което ще има най-добра видимост. На парапета, който ни дели от седящите места, всеки притежател на билетче за четири евро е вързал предварително приготвено за целта шалче, с което  обозначава своите петдесет сантиметра зрително пространство. Въпреки многообразието от националности, раси и класи, до големи пререкания не се стига, само леки заядливи бележки се чуват тук там,  но веднага биват прекратени от разпоредителите. Те не са особено любезни , очевидно са се нагледали на какво ли не в боя за най-доброто парче парапет.

Остават четиридесет минути до спектакъла. Сега е моментът , в който можеш да разгледаш салона и да обиколиш фоайето. Вмъквам се в една от централните ложи. Тя представлява една преходна стаичка с красиво диванче, закачалка и малка масичка. Като цяло място, където можеш да се преоблечеш, но и място, от където е тръгнала не една любовна история. Разделена с перденце от същинската ложа, тази стаичка  дава прекрасно уединение за законната или не дотам законна двойка, която я използва.

И така, връщам се обратно зад парапета.  Шалчето ми изненадващо още е там и никой не е заел мястото ми. Спокойно мога да се възползвам от парапетното си право. Чувствам се като част от строго охранявано и добре оградено стадо. Салонът започва да се пълни, влизат дамите и господата с билети за 200 и повече евро. Очакванията ми почти се покриват, но изглежда и костюм с вратовръзка минава. Дамите са много стилни, но чак бална рокля не виждам. Разделена от този разкош с металния парапет , не мога да не се замисля , че каквито и форми на световен ред  да се сменят, класово разделение винаги ще има. За радост класата на един човек не се определя от цената на билета, който си е купил, и все пак тези парапети и разпоредители, които по скоро възприемам като звероукротители, ми действат унизително. 

Музиката започва, завесите се вдигат и аз вече присъствам на първата си опера във виенската Щатсопер – „Сомнамбула“ от Белини. Не обръщам внимание на приклещилите ме отляво и отдясно  азиатски туристи. За тях блъсканицата е нещо нормално. Единствено ме смущава доста зле понамирисващият китаец пред мен. Изглежда цял ден е обикалял по забележителности и е решил така междудругото да дойде и в Щатсопер. Въпреки че като цяло съм човеколюбива личност, възмущението ми се надига. „Да, операта е елитно изкуство и трябва да си остане такова!!! И не ме интересува как звучи това ! Не всяко изкуство трябва да се превърне в масово, на операта не й трябва среднообразован, средноинтелигентен, средностатистически зрител. Мога да преглътна дънките и маратонките, но тази убийствена миризма... Може би не е лошо да има Face-контрол или поне Smell-контрол!“ – си мисля. Момичето до мен явно и то не издържа и споделя на разпоредителката за проблема. Съчувствайки ни, тя казва, че няма какво да направи.  И наистина е така...                       

В антракта зрителите в салона, посхванали се от седенето на столовете, стават да се поразтъпчат  малко. Всеки от нас зад парапета пък се оглежда къде да поприседне, все пак ни чака още едно действие от  час и половина.  Надявам се моят миризлив „приятел“ да си тръгне след първата част, както много други от туристите направиха, но с типичното за азиатците постоянство, той изглежда операта до край.

Амина изпява последната най-бляскава ария в цялата опера. Завесите падат и залата избухва в бурни аплодисменти.  Това е виенската Щатсопер! Знаех, че ще гледам нещо изключително и наистина така беше! 

Безкрайно развълнувана и събрала много впечатления,  си тръгвам с програмата за следващите спектакли в ръка. Добре че съм още млада, за да мога да издържам пет-шест часовото стоене прав на едно място. Мечтая си не само да пея тук един ден, а и да имам собствена ложа, от където да гледам всички спектакли за сезона. „По-друг начин звучи музиката, когато си седнал!“-смея се на ум.

 

 

 

София, 16.12.2012г

Беше ми интересен разказът Ви от първо лице.
Сигурно е забранено да се правят снимки? Но ако имате, качете ги, моля!
На 1-ви януари всяка година се старая да не пропускам новогодишния концерт от Виенската Щатсопера.
Отдавна в списъка на мечтите ми съм записала посещение там. Вярвам, че някога ще се случи :-)
Поздрави!