Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.11.2015 12:48 - Национален литературен конкурс "Рада Казалийска" 2015 - резултати
Автор: ladydream Категория: Изкуство   
Прочетен: 2413 Коментари: 1 Гласове:
3



 Ежегоден литературен конкурс „Рада Казалийска”` 2015 г.

 

НАГРАДЕНИ

 

ПРОЗА

Първа награда

Илияна Иванова Каракочева – Ина Крейн,  София

 

Камък за баня

 

-Трябва да легне като сърце на дланта ти – тихо ми обясняваше баба. – Да  усетиш неговата сила и топлина.  Вече  си голямо момиче – трябва да имаш свой камък за баня.

Тази традиция – щом детето стане девойка, майката или бабата да изберат заедно с нея камък за баня, бе  неписан закон в моето село. Мигът бе изпълнен с трепет и скрито очарование, сякаш предстоеше намиране на бойно оръжие, с което нямаше да се разделя никога. Тази вещ щеше да стои под възглавницата ми и ако потрябва, да ме пази от всяка опасност.

Спомних си разкази, чудновати и магични, пълни с истина и мистерия, които  слушах от мъничка по женски събирания. С точно такъв камък за баня жени бяха смазвали глава на змия, пропълзяла до леглото им, бяха опазвали честта си, бяха се спасявали от зли кучета и неканени посетители. Затова избирането му не беше проста работа, а изключително отговорна задача.

Стояхме на реката и прехвърляхме  камъни, но никой не прилепваше за дланта ми. Той не трябваше да има остри ръбове, но и не биваше да бъде абсолютно гладък. Неговата отговорна роля  бе да „полира“ кожата  и да я прави бебешки мека и нежна, а след тайния ритуал на специално изтъркване, което бях виждала да прави баба, ароматна като пролетна утрин.  И не само това – той трябваше да се слива със силата на ръката като нейно продължение, за да бъде  и сигурна защита.

Затова  старателно търсех своя камък и нямах търпение да отида на своята първа „женска“ баня с другите жени от селото.

  • Ето къде се е скрил – галено чух да се кара  моята обична баба на някого и се обърнах. – Дай  си ръката, чедо, – докосна ме  тя по рамото.

Обърнах се и разтворих малката си длан. Слънцето надвеси любопитно глава между клоните на върбите, а листата отвориха зелени очи. Камъкът легна послушно между моите пръсти като куче – нито голям, нито малък, нито гладък, нито с ръбове, точно какъвто трябваше да бъде. Усмихнах се цялата. Огледах се – усмихваха се и върбите над мен, а престилката на баба грееше от щастие.

Не казахме нито дума. Мълчаливо вървяхме към къщи, гордо вдигнали глави – аз, защото бях вече голяма, а баба – понеже бе намерила за любимата внучка най – страхотния камък, който щеше да ú служи вярно цял живот.

За много хора това, което разказвам, може да звучи нереално или далечно. За мен този спомен е лъч светлина, вълшебна машина на времето, с която душата пътува между светулките спомени, за получи сила и свобода.

Когато утрото изми очите и косите си на чешмата пред бялата ружа, приготвих своя багаж за първата специална баня. От кухнята ухаеше на мафижи –изпържени тестени панделки, които заливахме със сироп от специален вид метла и хапвахме  сладко. Само че този път  бяха предназначени за  всички съседки, които трябваше да почерпим заради моето влизане в „женското общество“.

Баба също приготвяше своя багаж внимателно. Знаех наизуст какво слагаше в тъканата торба – намачкани цветя от роза, разбъркани на мека кашичка със сапун, хума, разтвор от оцет и преварена вода, сода за хляб с няколко капки зехтин, две захарни петлета, дървен гребен и дрехи за преобличане, а най-отгоре – двата камъка – моя и нейния.

Банята бе на няколко километра от селото и до нея ходехме пеша. Сега бих нарекла това „информационен селски бюлетин“, тъй като всяка жена споделяше какви новини е научила за тези няколко дни, в които не се бяха виждали. Така разбирахме кой какво е направил в селото или близките до нас села.

Неусетно стигахме до сградата на банята. Сякаш виждам усмивките на тези, които четат малкия разказ. С баба се къпехме у дома всеки ден – в коритото под асмата, между големите зелени метли, преди да си легнем. Но ходенето на селската баня бе нещо различно, то беше споделяне, общуване, ритуал. И аз  го обожавах.

Бях наблюдавала хиляди пъти как баба използва камъка, уж беше лесно, но сега усещах тръпки по мокрия гръб въпреки жегата. Ами ако той се изплъзнеше и се изтъркаляше чак до басейна? Щях да стана за смях, да изложа и себе си, и своята баба. Тя сякаш усети моето напрежение и стисна ръката ми. Погледнах слънцето, сега ми се стори, че облаците се кискаха подигравателно и  поклащаха многозначително къдрици.

От парата не виждах нищо. Седнахме на крайното коритце и се намокрихме с топла вода. Баба постла мушамичката на плочките и извади всички необходими неща. Първо разбъркахме хума с малко вода и зехтин и си намазах косата. Завих я на руло и сега идваше ред на камъка. Отворих бурканчето с листенца от рози и сапун –  започнах да топвам камъка в него и да масажирам и търкам тялото. Стисках  го здраво, а той като жив подскачаше в дланта ми и аха-аха да го изпусна за мой срам. Трябваше да внимавам с натиска върху различните части на тялото – баба ми бе обяснила всичко – къде да  търкам по-силно, къде само да галя кожата, къде да намокрям допълнително. Когато стигнах до коленете, очите ми се напълниха със сълзи. Нямаше да се справя с кръговите движения. Идеше ми да потъна в земята. Дори ми се привидя в средата на басейна между парите лице на жена, която ме сочеше с пръст  и се смееше на моята непохватност.

  • Ще ми помогнеш ли малко с гърба? – тихо попита баба и ме погледна особено.

Нямах сили да отговоря и само кимнах с глава.

Стоях с гръб към жените и сълзите ми се смесваха с парата от топлата вода. Докато търках гърба на баба с нейния камък, тя стоеше полу-обърната към мен. Видях как устните ú бяха свити на черта. Досрамя ме. Преглътнах сълзите си и бързо извърших каквото трябва. После грабнах моя камък и леко отхлабих натиска. Усетих, че така той „заплува“ в дланта ми и  вече нямаше опасност да излети. Нататък беше лесно.

Накрая намазах петичките със зехтин и сода, изплакнах косата от хумата, после последваха железните редувания на пет серии топла и пет студена вода, накрая оцетената течност направи косата ми да скърца от чистота и бе мека като заешки пух, а кожата беше гладка като мед и ухаеше на разцъфнала роза.

Вървяхме горди по пътя обратно и ядяхме захарните петлета. След баня бяха изключително вкусни. В селото срещахме мъже и жени, младежи и ми се струваше, че всички ме гледат особено и се усмихват някак странно. Дори облаците изненадано бяха се умълчали, а върбите се извъртяха любопитно да ни огледат, когато ги задминахме. Как иначе – едно сребърно и едно тъмнокосо момиче се прибираха у дома, първото – дало пореден урок по смелост на своята внучка, а второто – спечелило своята първа момичешка победа.

През годините с моя камък за баня преживяхме вълнуващи приключения – разбихме носа на един досаден ухажор, прогонихме заблуден гущер, спасихме се от нахално куче, с него се къпах преди своята първа любовна нощ. Всички тези пъстри моменти в живота ми той пази и досега мълчаливо и вярно. И не само моите.

Когато баба замина за Там, в ковчега сложихме до главата ú нейния камък за баня.

-Ако стане грешка и не отиде в Рая, ще ú потрябва – каза многозначително баба Евангелия.

Тогава проумях, че във всички разказани  странни истории  има частици истина. И камъкът отпътува с нея, да ú служи вярно Там, както вярно  ú бе служил тук.

До нощната лампа, когато заспивам и когато отварям очи, нямам нито икона, нито снимка на смъртен човек. Там стои като най-верен страж моят камък за баня, който ми служи вярно тук, а когато и аз отпътувам Там, също ще бъде с мен – как иначе ще ме познае моята  обичана баба, когато се срещнем?

 

Втора награда

 Миа Сердарева (Мария Александрова Сердарева)

Асеновград

 

Награда

– Отиваме до Коцюви  – припряно рече татко ù. – Искаш ли с нас?

– Искам, само че… – Жана помачка, помачка с пръсти възглавничката на лявото си ухо и тя поруменя. – Не знам… страх ме е… малко.

– И мен! – неочаквано звучно отекна той.

– Наистина ли?

– Редно е да идем, свои хора сме – натърти майка ù откъм коридора. – Цял месец откак го изписаха.

Жана сви юмруци наум и си обу сандалите.

В колата стискаше очи, попипваше колене и се мъчеше да си представи какво е да ти отрежат крак. Сигурно боли ужасно! Тя за палеца си колко плака, дето беше нищо и никакво порязване…

Как ли изглежда един крак, който свършва до коляното? Потрепери.

„не бива не бива не бива да се издавам че ме е страх той чичо Коце си е същия само болестта са му отрязали”

Пред прогнилата дървена порта баща ù изправи гръб, подпря един въздълъг поглед на рамото на жена си и се насили да потропа.

– Коц… оххх… Стойнеее!

Кръглото лице на леля Стойна скоро се подаде зад дъските.

– Стефане, Гино… Флазяйте, флазяйте! – Портата изскърца остро. – Много ша го зарадвате Коцю. Все чака, клетùя, някой да са сети да намине.

Гласът ù беше мокър. Гина преглътна, мушна ръка под схлупената мишница на домакинята и я поведе навътре в двора.

Жана и баща ù неохотно затвориха портата зад себе си.

– Ооооо, дружино – провикна се веселяшки чичо Коце откъм пейката под асмата и на Жана за миг ù се стори, че онова с отрязания крак изобщо не се е случвало, сигурно го е видяла в някой страшен филм. Мигът свърши след четири крачки – филмът си беше по действителен случай. Левият крачол на чичо Коце се полюшваше празен.

Татко ù подаде ръка на най-добрия си приятел, а Жана се наведе и го гушна, да не я видят как се мъчи да си прибере сълзите. Усети как гърдите му изтърваха едно конвулсивно, беззвучно ридание и така силно стисна очи, че клепачите ù побеляха.

После стана съвсем тегаво. Мъжете седяха с лакти, опрени на масата, пушеха, кашляха и плюеха, да не изглежда, че мълчат неловко, а Жана, свита между тях, с пресилен интерес наблюдаваше жените в другия край на двора. Стойна говореше, ръкомахаше, въртеше очи към небето, хващаше се за сърцето. Гина мълчеше и кимаше. Оставяше я да се изповяда.

Най-сетне двете изтриха отривисто бузи и се разпъргавиха. За нула време на старата чамова маса кацна паница с прясно надробена шопска салата, наобиколена от вилици и чаши.

На втората ракийка чичо Коце развърза езика.

– Не знам, бе, не знам що ма Господ така наказа. Никому нищо лошо съм не сторил в тоя живот. Те туй ли заслужих накрая? Полвин човек да стана, гайле за жената и децата.

Другите мълчаха. Какво ли да кажеш.

– На кой ли съм не помогнал – изливаше той. – На тоз дувара ша иззидам, на оня геран ша му изкопам… На цяло село покривите съм оправявал. За без пари, ей тъй, на, за хаир. – Отпи и въздъхна. – А откак ми резнаха крака, един са не сята да дойде да ма види как я карам.

– Ша дойдат бе, Коцьо. Виж Стефан и Гина как дойдаха, че и Жането даже – бодро, почти весело, каза Стойна.

Коцето ги погледна благодарно. Пощипна нослето на момичето и се ухили ракиено. Четирите му зъба – три горе и един под тях – жлътнаха насред полумесеца, очертан от тънките устни. Като малка Жана не можеше да отлепи очи от оголелите му венци. „Той защо не си сложи чене като бабиното”, попита веднъж майка си. „Пари тряват за тая работа, затова.”

– Недейте ма слуша мене, на никой са не сърда. На здрав човек сакато му са не гледа. Ем куцо, ем сакато…

Стаената жал клокна над масата във вид на нестроен смях. Чичо Коце се смееше нàй от сърце. Клатеше глава, цъкаше с език и се хилеше с ония ми ти четири зъба. Само на леля Стойна не ù беше смешно.

– Хората си са хора, такава им направията – първо тях си гледат. Аз Господ, Него да питам къде гледа. Нали уж секиму според делата. Ако беше така, мер, Коцю тряваше лош ден да не види. Най-чесния човек в село, най-благия. Да има как на секи да помогне. Цял живот добро праи и се си опъва каиша. И накрая, дет да си гледа рахатно барем старините, ей го на, Господ и крака му зе. Не е справедлив тоя Господ, от мен ша знаете. Само на едни дава, ки. На други зема ли зема…

Жана за пръв път чуваше така да се говори за Господ. Стъписа се, после Му се ядоса. Ама наистина, не Го ли е срам точно тоя душа-човек да изостави! Те хората верно, че постоянно се увеличават, за кой да се погрижи по-напред. Обаче като вижда, че не смогва, ами да вземе да измисли нещо! Нали е много мъдър и всичко може. Примерно… да разтегне времето, че да Му стига. Или да… да си сътвори помагач. Хиляда помагачи, ако трябва. Иначе не е честно. То ако и Господ не постъпва честно… егати му и живота!

– Шефа що доверие ми имаше, казвам ви – навървяше Коцю. – Като на баща ми вярваше, ей. Цели торби с пари, ей такива торби ми оставяше да пазя. И аз пазех. Един път съм не посегнал, стотинчица съм не зел. – В гласа му кънтеше гордост. – Звъни ми оня ден по телефона. Чух, вика, че си пострадал. Кàжи ми как да ти помогна. А, мерси, викам, шефе, ама не ми трява мене помощ. Опрааме се тука с жената. Не, вика, аз тебе няма така да та остая. Аз друг такъв честен работник съм нямал. Само казваш и та назначавам пазач. Вкъщи ша стоиш, заплата ша зимаш…

Топла мекота избликна в гърдите на Жана, отпусна изопнатото ù личице. Имаше благодарност в хората, значи! Ето, връща се доброто! След дъжд качулка малко, но се връща, връща се!

– Видя ли бе, чичо Коце – изтържествува тя, – не те е изоставил Господ! Ей на, помощ ти праща.

– Праща той… Аз милостиня не ща – тросна се Коцю и плю под масата.

– Ама… как милостиня, благодарност е това! Признание! Заслужил си си го и ето, възнаграден си…

– Възнаграден, викаш. Пò щях да съм доволен, Жанче, да беше ма Бог възнаградил с достойни старини – изропта той и се разплака.

Татко ù я сръчка неубедено. Майка ù си гледаше в скута.

Жана не посмя да гъкне повече. Мълчеше и подозираше, че на Господ Му е много болно в момента, задето тоя добричък изтормозен човечец не си ще наградата – от невяра ли, от гордост ли някаква, от огорчение ли…

А тя не беше лоша. Много хубава даже. Колко жалко, че чичо Коце не я виждаше като награда, понеже не приличаше на нещата, които си е пожелавал.

 

Трета награда

Йоана Мирославова Славчева-  София

                                                ДЯДО ПЕТКО

Ноемврийският ден се оказа точно толкова дъждовен, колкото го и предвидиха снощи по прогнозата за времето. Дядо Петко нахлузи върху дебелите си вълнени терлици и другият си гумен галош и излезе на улицата. Старецът вдигна нагоре очи към плътно сивите облаци и примирено поклати глава. Студеният дъжд, примесен със суграшица и вятър, го заудря хапливо, по голите участъци на непокритото му с вълнен шал лице.

До града нямаше кой да го закара. Фелдшерът от селото им, му беше обещал, но изглежда беше отишъл в последния момент някъде по работа и сега на дядо Петко не му остана нищо друго, освен сам да иде до областния град. И понеже градът беше на около осем километра от тяхното почти обезлюдено село –  му предстоеше да измине пеша цялото това разстояние, в това калпаво време, само за да купи лекарство на бабата си, която в последните дни видимо се влоши. Нямаше пари за транспорт, а да извика линейка заради някаква си кашлица – сигурно щяха да го бият. Да я мъкне пък в този студ и в това ѝ състояние – също не ставаше. „Тази щура жена! – мислеше си дядо Петко, след като го прониза поредният студен порив на вятъра. – Защо ѝ трябваше да ходи под дъжда, вместо да го изчака да превали?! Щура работа, щура!“ Дядо Петко се загърна още по-плътно с кожуха си и се замисли върху съвсем не доброто положение, в което бяха изпаднали двамата с жена му.

Живееха в малка едноетажна къща – наследство от родителите на жена му. Синът им Димитър, отдавна вече не беше при тях и със стечение на годините все по-рядко го чуваха и  виждаха. Знаеха единствено, че е в чужбина, че е добре, и че скоро, може би, ще си дойде.

Възрастният човек се загърна още по-плътно и продължи да върви срещу вятъра и по края на сега пустото шосе, внимавайки да не го блъсне някоя профучаваща бясно кола, идваща от долния край на пътя. Оставаше му още малко. Ей го там, в далечината виждаше кръстовището – сигурен ориентир, че навлиза в града. Дядо Петко бръкна в пазвата си и извади от там нещо като малка платнена кесийка, която използваше да си крие парите на сигурно. Без да си откачва шитата платнената торбичка с дълга връв от шията си, той извади една силно сгъната петолевка и няколко бели стотинки, които преброи, и които събрани пак не успяваха да съставят лев. Това бяха последните им пари за този месец. Дори и с двете си пенсии, пак не успяваха да покриват общите си нужди, а сега и тази болест…

Дядо Петко свърна по една от двете широки улици тръгващи от площада пред автогарата на града. В аптеката го познаваха, нали им беше редовен клиент, щяха да му услужат ако нещо не достигаха парите. Старецът отвори вратата и влезе в аптеката.

Помещението беше чисто и приятно топло. На касата имаше само двама човека – една жена с малко дете и един едър мъж с кожено яке. Дядо Петко се нареди на опашката и зачака реда си.

– Добър ден, кажете! – обърна се младата аптекарка към дядо Петко, който неуверено на свой ред пристъпи към касата.

– Добър ден! Абе бабата ми е болна и ми казаха да съм купил… – запъна се старецът, мъчейки се да прочете думата от листчето, което фелдшерът им му беше написал. Трябваше да си вземе очилата, ама на! – Абе момиче, я моля ти се, виж тук, че не мога да прочета какво пише! – примоли се дядо Петко, като подаде късчето хартия през малкия процеп на стъклото.

– Оспамокс хиляда! Да давам ли?

– А колко струва?

– Шест лева и осемдесет стотинки!

– А, шест лева! Миче, ама аз имам само пет и осемдесет. Ей ги!

– Антибиотикът струва шест и осемдесет! – безпристрастно го изгледа аптекарката. – Да го давам или не?

– Но аз имам само пет и осемдесет. Моля ти се бе, момиче, ще си оставя паспорта! Трябва да взема на жената лекарство… Пеша дойдох до тука! Осем километра пеша!

– Виж дядо, разбирам, но не сме благотворително дружество! Това е аптека! Или имаш пари или не! И е противозаконно да вземаме лични документи. Намери отнякъде още един лев и веднага ти го давам.

– Дете, от къде да го взема този лев, да го открадна ли? – уплаши се възрастният човек. – Това са ни последните пари с жената, а то и за лек не стигат! Моля ти се момиче, човек бъди! – заплака дядо Петко отпускайки се безнадеждно на един от трите стола, разположени в близост до касата.

– Не знам дядо. Разбирам те, но какво мога да направя аз? Имам изрична заповед от управителя да не приемам лични документи или да даваме на вересия. Ако ме уволнят заради теб, аз какво ще правя? Тук няма много работа като за мен. – каза тя, след което се шмугна по нейна си работа през една врата в отсрещната стена.

Старият човек понечи да се изправи, за да си тръгне, когато изведнъж погледът му се прикова върху кутията с антибиотик, която спокойно си лежеше на плота пред касата. Аптекарката изглежда беше забравила да го върне на обичайното му място, на стелажа, при другите лекарства. Дядо Петко се приближи до касата с разтреперени крака и силно сърцебиене от възможността, която му се предоставяше. Какво пък, в града имаше още една аптека – щеше да си взима лекарствата вече от нея! Трябваше да вземе на жена си това лекарство! След шейсет години брак и след всички тревоги, които двамата преживяха в живота си,  нямаше да позволи двамата с жена му, да изтърпят още една несправедливост! Не искаше много – искаше просто жена му да живее! Щеше да открадне, но тя щеше да е жива! Нещо, което сега все още беше под въпрос ако не вземеше антибиотика. Нямаше да ѝ казва, какво е направил. Беше по-добре тя да не знае, че е оцеляла заради кражбата му. Заради нея щеше да сложи на душата си този грях, но заради нея и два пъти би откраднал!

Дядо Петко се огледа още веднъж за аптекарката и като не я видя – бръкна през процепа на стъклото, обвивайки  пръсти около кутията с антибиотик. Но странно, ръката му не помръдна. Истински желаеше това лекарство, но като че ли самото му тяло отказваше да бъде съучастник в кражбата му. Пръстите му запротестираха разтрепервайки се, затова че ги бе накарал да се свият около кутията, която ако е рекъл Господ, щеше да даде поне още няколко години живот на болната му жена. Мускулите отказаха да отдръпнат ръката му. Краката му отказаха да го изведат от там. Съвестта му отказа да направи това дребно престъпление, било то и от обич.

Дядо Петко остави лекарството и излезе от аптеката.

     

       Поощрителни награди

Людмил Христов Попов – Пловдив  – ДУШАТА НА ПРЕСТЪПНИКА

Анжела Георгиева Гюрова – Дупница  – „С дъх на сладко от смокини…”

Здравка П. Христова –  Русе -ЕМИГРАНТСКИ РОМАН

 

ПОЕЗИЯ

Първа награда

Лилия Олег Кашукева Благоевград

 

Любовни небивалици

Две четки се целуват страстно в чашата.

Колко са сладки, погледни!

Червена, синя, хм – това са нашите!

Ах, колко палави били!

 

Чорапите ни пък се гледат влюбено,

и из легена за пране

другар си търсят. Аз се чудя да не би

да всмукват любовта. Как не!

 

Държат се някак странно маратонките –

до твоите подтичват в такт.

Пълзят бикини с цветна щампа на лале,

издирват боксерки с котак.

 

Сънувам ли? Ще се ощипя мислено.

Навярно всичко е от стрес.

Изпращам ято от целувки бисерни

към малко, розово кутре.

 

Втора  награда

Кръстина Денчева Кръстева – Севлиево

 

ОПТИМИСТИЧНО

 

               „Надеждата е бебе с очила…”- Николай Милчев

 

Надеждата е бебе с очила.

Надеждата отдавна ме обича.

Облича се във бяло. И така

нагазва в сняг, но мисли за кокиче.

Със нея разговаряме на „ти”

и в слънчев цвят обличам сетивата.

Понякога, когато не върви,

изопвам се… и пускам тетивата.

Надеждата погалва стръкче в мен –

перцето й откъснато полита

и някаде в свирукащия ден

опъва мрежа. В нея се оплитам.

Люлея се. От възелче тъга

мънистен ред понякога се спуска.

Надеждата протяга ми ръка

и винаги разплита го изкусно.

Надеждата ми слънчево цъфти

и винаги цветче за мен откъсва.

И без да осъзнавам, ме крепи.

Не, просто ми помага да възкръсвам.

 

Трета  награда

Наталия Димитрова Цветанова

Монтана

 

аорта

животът си отива през април

остават само девет сантиметра

едно глухарче вятърът е скрил

в прокъсаните сенки на дърветата

 

дъждът е най-добрият масажор

на мислите

под шипковите храсти

от гъбите остава само тор

от думите – кафяви водорасли

 

луната спира в морския си бряг

морето хвърля лунните си риби

водата дъвче съботния сняг

и бавно се превръщаме в амфибии

 

ще си отложа този хоризонт

солено е

горчи от хоризонти

земята трие калната си пот

и ми отваря земната си порта

 

април е

а последният живот

 

е девет-сантиметрова аорта

 

Поощрителни награди

Елка Иванова Маринова – Козлодуй  – Лицата на болката

Десислава Валентинова Вълчева – София  – МАЯ

Златка Василева Христова – Сунгурларе  – ПРИКЛЮЧЕНИЯ

 

 

Специалната  награда на Председателя на НЧ „Добри Чинтулов”

се присъжда на Димитър Димитров Нейков, 13 години,  от София, за

стихотворението „ВСЕЛЕНА”.

 

източник : http://chitalishte.info/награди-от-националния-литературен-к/




Гласувай:
3
0



1. rosiela - Поздрав до НаталияЦветанова
03.11.2015 17:35
Великолепно стихотворение "Аорта" сте написала,удоволствие е да Ви познавам
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ladydream
Категория: Изкуство
Прочетен: 1314367
Постинги: 672
Коментари: 1049
Гласове: 5282
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31
Блогрол