Измамното усещане за дом
на капчици изтича през улуците,
след себе си оставя тих погром
на светлини, илюзии и звуци.

И хайде пак на път. Духът зове
към огнения знак над хоризонта.
Въпросът е - а после, накъде?
До там е просто, даже без жалони.

Била съм вече - изгрев или мрак
съм срещала до линията бяла,
но все пак тръгвам. Знам, че няма как - 
за всеки път, потребно е начало.

А някъде, от другата страна,
очаква ме тревожна неизвестност.
Дали е връх, дали е долина?!
Ще видя, като стигна. Колко лесно!

Пак крача, като верен кавалер
на таен орден, скрит в епохи здрачни.
Дори не ми е нужен крачкомер,
защото път не се измерва в крачки.

И стигнала, отвъд живот и смърт,
ще стихна от почуда над земята...
О, Боже! Колко ниско е върхът,
когато стигаш с длани небесата.

Дали този таен орден съществува, ведно с познанието за отвъд?! :)