На Ан 

Твоят поглед се плъзга по мен,

после някак разсеяно бяга.

И гласът ти звучи  променен,

сякаш в гърлото нещо те стяга. 

Ти улавяш ръцете ми. Знам

бездиханна минута ще следва..

И лицето ми с  нежност и плам

ще целуваш като за последно. 

Но разбрала за всичко сама

ще побягна  далече, разбрала-

да не давим в лъжи любовта,

вместо просто да кажем „раздяла” 

Нека слушам как пада нощта,

вместо твоите думи измамни.

Преживяхме красиви  неща,

нека тъй в паметта ни останат. 

Твоят поглед се плъзва по мен,

после някак разсеяно бяга.

Ще си тръгнеш  студен и вглъбен.

Май сама да съм  най ми приляга?... 

Милена Белчева

из ВАНИЛЕНО НЕБЕ, 2007