Застой

Тежи ми твърде много, че те няма.

И чувството за нещо рано свършило.

Тежи ми, че човешката ни карма

те взе от мен, преди да сме се случили.

И може би до болка съм виновна,

щом вместо да изпомпва кръв сърцето ми,

съм спряла. . . Рано спряла, а те помня

един такъв, че нищо не усещам

от другото, което ми се случва.

И случва ли се другото изобщо?

Октомври е мъглив и страшно скучен,

когато няма с кой да бъде пролет.

И само този студ навън подсеща,

че може би живея по човешки.

И нищо друго, нищо. . .  даже хората 

не могат да ме върнат на планетата. . .

А вятърът ме драска по лицето,

забива се в очите  и разкъсва

балончетата,  дето предусещам,

че точно подир теб ще се разпръснат. . .

Размяна на животите

Мълчи ми се по всички етикети,
които ме душат и д не викам,
ме спират. А сърцата-самолети
не могат да се спрат и пилотират,

без сигурност изобщо, че пилотът
ще може да се приземи навреме,
преди да  се превърнат в ореоли
онези грешки, дето все отнемат

по малко от съществената болка.
Без болката дали ще оцелеем?
И друго е въпросът ми, доколко
със теб сме чужди и дали сме смели

да спрем това, в което се превърна
животът ни-един измислен залез.
Солено е морето и на връщане,
и чужди къщите-рапани.

Подавам ти билета си за вкъщи.
Оставам тук. Кажи и на пилота,
че няма път към нещо свършило.
Размяна на животите. И толкова.

Емилия Найденова-прелестнописница

П.Л. Неизбежно е да има и продължение в някой от следващите постинги


/п.л.откритие в моя поетичен свят, благодарение на в.в./