Венцислав Василев-“Защо са ти знаци, щом нямаш очи за значение?!“

       Имам удоволствието и сложната задача да представя в синтезиран вид достойнствата на едно обширно творчество и с разбираеми думи да разкрия лиричния свят на една неподвластна на категории личност. Как се пише подобен материал за човек, който познаваш сравнително отскоро, но имаш усещането, че сте изминали много бъдещи години заедно, за творец, който не приема сътвореното от него и себе си на сериозно, но дава сериозна заявка, че пътят на талантът му ще продължи, а силите - стигнат. За повече и по-добри творби, за повече и по-стойностни читатели.

       Самият автор признава, че става литературно суетен след публичната поява на първата му книжка, озаглавена "Пустинен плод". Интересна е и историята със самото отпечатване на стихосбирката, която не е била част от амбициите на поета. Предложението за популяризиране на творбите му възниква от страна на издателя, който също е поет и настоява да поеме риска и ангажимента, свързани с тази идея. Виждайки резултата налице, Венцислав Василев осъзнава необходимостта от това да продължи своите опити в посока една още по-прецизна езикова изразност и задълбоченост. Осъзнава силата на словото и отговорността, която поражда всяка изразена дума и започва да спира все по-често поглед в произведенията и на утвърдени творци от литературната сцена, и на непознати, отличаващи се с интересен поглед и стил млади автори. Понякога, както е популярна практика, използва техни цитати в мото като своя отправна точка и провокация.

"Оцъклил с в душевния бинокъл
издирвайки за щастието признак –
втълпил си, че е правата посока,
вървиш от неподвижност в неподвижност." 

           Авторът звучи някак спокоен и овладян, но успява да предизвика истинско оживление и вътрешна полемика с изразените от него идеи и позиции. Заглавията на творбите също са интересни впечатляващи: "животът не търпи местоимения", "методика на засилката за квантов скок", " история на бъдното", "чаша топла есен за начало на вечността", "нулево пришествие", "5, 4, 3, 2, 1, 9999999, "тази сутрин си отмих очите" и др.Често не само думите, а дори композицията на текста е някак мелодична и увличаща, макар да има и творби, които да изглеждат абстрактни, схематични и трудни за възприемане от масовия читател. Финалните акорди в произведенията звучат не по-малко убедително и прозорливо.

"И гасне образът ми в теб.
Вживилата ме същност...
гасне!" 

"Човешките религии са стари,
човешките поверия са секти...
За да намериш в камъните вяра,
пусни ги в мисълта на Архитекта." 

"Приех го. Все така голям е Азът.
Но вече някак виждам и през него" 

          Поезията му е провокираща, но не толкова с категоричността си и интересното изграждане на текста, а поради въздействието и главно чрез необичайните за един млад човек емоционални и смислови ракурси. Героят му се опитва да провиди обективно заплашителната суетност на хората, които са:

"Миглите спускат кондензи от мигове,
отминали в миг пред очите студени" 

Мъдростта е пътуване и себеслучване, една хореография на мисълта в хилядите възможни посоки на търсенето, когато идва:

„Пореден от тъмните Петъци,
в които не виждам какво съм...
Наскоро видях се в очето ти
и в него прошепнах въпроса.“ 

         Странстванията на душата, често приемат неочаквани завои след мигове на прозрение като този:"пожелавам Отвъд да намеря, а го търся в затвореност тук". Понякога, попаднал в клопката на собственото си аз, сърцето на лирическия герой изповядва: "Прости непредпазливия ми опит макар и сляп да продължа нататък", жадно търси светлината на истинската си същност и минава през пътя на съмнението:"И толкова болящо нереален съм –фон на чужди предопределения.", а накрая категорично заявява:"Целият съм нереален. Целият!" Превърнат сам в път, духът съзнава тежестта на битието:

"Вървя, а хоризонтът все пред мен,
сякаш, че дублиран от индиго
и Слънцето изгрява за момент,
колкото да зная, че не стигам."

         Съвсем осъзнато болезнено авторът моли: "Недей ми дава нищичко, живот, нали за тази цел от друг ще вземеш..", защото е почуствал онази висша корелация на съществуването:

И приканва кротко и отдадено обекта на своите чувства:

Но любовната лирика на автора също е някак овладяна и филтрирана през онази осъзнатост, че:

"Не морето е тъга. Пепел ме пронизва.
Ще доплава ли мигът, в който си наблизо..."

Едно прокраващо се състояние за непреодолимост:

А капчица в моята мигла отчаяно свети
и с кремъка драска в съня ми душа да запали." 

"Дъждът е обещание за нежност.
Дъги и въжделения за допир
на капчици в сърцата ни се сцеждат...
Но често ги превръщаме в потопи." 

Лирика с неподправена образност, деликатна и шепотна:

„Но днес със бледа сянка на ръката ми
аз бих помилвал сянка на косите ти.“

 Разкриваща една самоотвережена душа: 

„У себе си и дявола покръстих,
когато исках в мен да се помолиш,
да сключиш пред гърдите верни пръсти,
сърцето да разгърнеш в светъл полет...“ 

По мъжки трезва:

"Когато съм донейде обективен,
затъкнал строго рошавите чувства
със няколко рационални фиби,
навярно съумявам да те пусна -
от тесния прозорец на света ми
плененият ти лик да излети." 

             Дали автор като този сме търсили по своя път- едва ли. Неговото надничане зад тежките завеси на вродената му критичност е по-скоро жест към почитателите на словото и тези, който имат усет да виждат отвъд хоризонта на думите. И това потвърждават не само конкурсните награди и номинации на младия поет. Смятам, че Венцислав Василев има своето място на литературния небосвод и вярвам, че неговите пътеводни поетични импулси ще продължават да ни водят през хаоса на бъртвежите към мъдростта на тишината, през умората от посоки към умиротворяващата покойност на съзнаването. Тогава ще разбираме откровенията му като това:

И ще сме още по-убедени в гласуваното му доверие  и отделено внимание.