Прозрения и смирения :: Нови изящнописи от Венцислав Василев /atom/

Между мен и представата дишаше тежко безвремие.
И търсех уж себе си... Търсех представата... Търсех...
Но намирайки, губех от чистото си отражение -
светът се превърна в безсмислена гола повърхност.

Само някакъв спомен за образ нанейде се плъзна,
опитал ръба на космичната скръб да прекрачи.
Но за разни финали сега е отчайващо късно,
щом всичко започна по този неправилен начин.

ни ези, ни тура

Подобно на изпусната монета
и моят звън е смътен и случаен.
В звука от всички шумове съм вплетен.
В нозете ти безследно се мотая.

Но просещото циганче наблизо
подобни инциденти не изпуска...
Сред общия попътен непукизъм
ще купи с мене половин закуска.

И аз половинчато ще призная,
че този свят все пак ме е усетил.
Но ще остана смътен и случен
за теб - като изпусната монета.

кардиограма

Съществувам единствено в мекия дъх на косите ти.
Съществувам за няколко пръснати мига в годината.
Съществувам с несигурен пулс. Съществувам на пристъпи
между: няма ме - няма ме - няма ме - няма ме -
Има Те.

Като всяка зависимост - тази особено - мразя я.
Свободата е мъчна, но повече Ти - за достигане.
Съществувам ли... Моля те... Нека да е евтаназия...
Или просто вплети ме в косите си
само
завинаги.

поемане на дъх

След миг ще бъда себе си. Ще бъда.
Но нека дотогава си почина.
Да се самоналагам е присъда,
заслужена в далечното ми минало.

Оковите, с които приковаха
виновника, сега са ми съзнание.
В началото - несигурно и плахо,
но после почнах бясно да го браня.

И не, че придобих от него нещо,
но устремът за бран ме изразходи.
А няма други начини насреща -
това ми е човешката природа.

След миг ще бъда себе си. След спазъм.
Но нека дотогава си почина.
Далече от вълнение и разум,
в една есенциална безпричинност.

Нагоре