Нали знаете, човек като е тъжен го избива на стихове-или пише или чете и търси себе си, нещо, което и други са изпитали за да не се чувства ненужо подхвърлена монета в краката на някой богаташ...Не ми се коментира и словоблудсва от сутринта, днес патетичните слова ще са посърнали, затова ви  залюлявам само в люлката на една

НЕЖНА ПЕСЕН

Преди милион години
там, във каменния век
съществувал първобитно
първобитният човек.
Всяка сутрин той отивал
за прехраната на лов.
Знаел само да убива
зарад кокала суров.

Чакала го в пещерата
първобитната жена.
Той стоварвал й в краката
умъртвената храна.
Озверели и зъбати
ръфали трупа със стръв
и по бузите космати
стичала се топла кръв.

Но веднъж от небесата
кацнал кораб бял и лек
и пристигнал в пещерата
извънземният човек.
И жената го приела,
а мъжът й бил на лов
и започнала несмела,
неочаквана любов.

Той със извънземни ласки
грубата жена покрил
и светът в различни краски
пагубно се оцветил.
Сливали се в безметежност
устни, длани и гърди.
Той научил я на нежност,
на небе и на звезди.

Да я вземе той поискал
в извънземната страна,
ала не поела риска
първобитната жена.
И със първобитна сила
в тази ненадейна нощ
тя в сърцето му забила
трижди каменния нож.

И защото огладняла
първобитната жена,
мъртвата любов изяла
и не чувствала вина.
А когато се завърнал
нейният мъжкар от лов,
тя ръмжейки го прегърнала,
заразена от любов.

И със яростна прилежност
с устни, длани и гърди
го научила на нежност,
на небе и на звезди.
Тъй омесен е човека
цял от слънце и от кал.
Казват, че от памтивека
Бог така ни е създал.

Трепем се от колко време
все за кокала суров
без онази извънземна
стара нежност и любов.
Озлобели, огладнели
ще я умъртвим съвсем
и тогава, озверели,
може да я изядем.

Недялко Йорданов
 

В унисон съм с твоето настроение. И ми е добре тук!
Нещата могат да се променят до края на деня!
Да опитаме да се усмихнем!
:)))

благодаря за поста, така ме препрати в блога си, оттам в този на Стефан, та така близо час :-)
много се разтоварих, а колкото до края на деня-наистина мъглата на отчаянието се поразреди и след будуване до призори сякаш разтоварих себе си. Какво нещо е наждеждата, както бе писала една поетеса-като плевел-единствена зараза, която заразява със живот..Всъщност, ще е добре да издиря стичето и да ви поздравя с него...Цветности и сладостни дремливости...и пишете все така поглъщащо