Привличаш ме, но не както магнитът

желязото към себе си влече,

когато е наблизо...

Аз залитам,

по вените ми черна кръв тече,

от болка, че те няма, щом те няма...

Тогава в мене срутват се стени,

желая те най-силно, най-припряно

и погледът ми трескаво следи,

познатия ти мъжки силует

дали ще различи в тълпата сива. 

Различно е до мен ли си -

ликувам и скъп си ми.

Но друго е когато

те няма и  очите ми потъват

към спомена за звездното ни лято.

И тръпнат сетивата, зажаднели 

със твоите мига да споделят.

След дългите и тягостни раздели,

в пречистваща  прегръдка да стопят

умората. И пак да тържествува

най-сладостната болка - любовта. 

Привличаш ме, когато си далече

и време ни дели, макар да искам

със тебе

да споделям всяка вечер. 

Дали пространството ни прави близки? 
 

1996, 10 юли 

Милена Белчева

из Ванилено небе, 2007