Разни сенки минават през мен, фантоми от миналото, сладостни като сироп за баклава мигове, наивно-цинични и разсеяно-усмихнати.
     Стичат се по косите на времето и се заплитат в причудливи форми. Не искам да повярвам, че всичко това вълшебно, което сме имали чезнее и се обезценява. В стаята на преживяното е толкова наситено и с музика, и с мълчание едновременно. Гасне и оживява дискотеката на дните ми. Фасове от нагарчащи думи се пилеят в нозете ми, стъпквам всичко отровило душата ми.Стъпвам неуверено из лабиринтите на /не/знанията /си/. Ходилата ми са студени, устните напукани. В ъглите на очите ми-луга, в ъглите на мислите-паяжини лъжи. Искам да се възвърна, премаляло ми е, а не повява.
     Искам да ме преоткриеш и покориш, да ме вдишваш жадно и да насищаш сетивата си с хубостта ми. Да ти се потят дланите от вълнение, да ти изтръпнат нозете от опити да ме догониш. Потънал си в една непробудна тегавост и приемаш като взлом всяко надникване в този измислен, капсулиран свят, в който битуваш. Опитвам се да погаля мислите ти, но те са настръхнали като кактуси от недоверие и недружелюбно ме игнорират.
   Танцувам в прегръдката на собствената си несподелена лудост и тръпна да бъда изживяна като онзи миг щастие, който ще озари погледа ти.
 

Онемявам от истинските думи и усещания. Поетично за непоетично изплъзващото се... И пак се питам... Защо жените съхраняват тръпката въпреки битовизмите,а мъжете наистина се стопяват.... Оф... не ми се пише за тях...