Павел Матев

Изплъзващата се следа
отчаяна потъна в бяло...
Една невярна свобода,
наречена от нас раздяла,
запълва всичко. Мрат звезди.
Изчезват есенните шарки.
Мълчат вечерните води
изпод оголените арки.
И бели мигове горят.
И лунен въздух се разлива
над изоставения път...
Къде си?
Беше ли щастлива?
Умопомръкващата степ
ме вика тая късна вечер.
Не зная пак дали при теб
или от тебе по-далече.
Там, дето думите ни спят,
в неозвучените полета,
където птиците мълчат,
защото не мълчи сърцето...
И аз се движа - слаб и сам -
подир съдбата си човешка.
И вече чувствувам и знам,
че тази свобода е тежка

Тук отчаяно стоя.
на тишината търся края
дали ако извикам ще сгреша
или при мен ще дойдеш
туй все не зная.
Обичам и така вървя.
нарамила и любовта и болката.
не вярвам вече в пролетта
не искам да погледна-ЗНАЯ.
Излъгана -така минавам
през този свят и чезна
за мен си всичко ти.
Останах аз за теб
случайна, непозната.