През март 2002 г. Валентина Радинска създава неправителствената организация Българско сдружение „Живот с ДЦП“ (детска церебрална парализа). Работи по проекти, свързани с проблемите на семействата, които отглеждат вкъщи деца-инвалиди. Автор е на три реализирани документални сценария на социална тема, както и на сценария на телевизионния филм на БНТ – „Птицата“ (2003).Превеждала е  стихове на А. С. Пушкин, Анна Ахматова, Белла Ахмадулина, Юнна Мориц, и др. Член е на Сдружението на българските писатели и на българския ПЕН-клуб. Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици и са включени в пет англоезични антологии, издадени в САЩ, Канада и Англия.

РЕКВИЕМ

Есента есени и лисичите стъпки в сумрака
дебнат топло и зло…Като ангели падат над нас –
падат златни, неистови, падат рижи, ръждиви, нечакани
дъждовете небесни в калта…Есента е на власт.

И плющи по площадите безпощадната наша родина,
като люспи ни лющи от свойта студена снага…
Всички кожи одрани събра, като знаме ги вдигна…
Майко страшна, ний още сме живи – ала докога?

Виж ни само: настръхнала стръв – вероломни орляци
ни връхлитат стремглаво – към нашите рани летят…
Искат всичко – душите ни искат, очите, лицата,
имената ни искат – до зрънце да ни изкълват!

И нахранени с нас – вдигат сити криле и отлитат,
и остава стъписано, стъпкано, тъмно поле…
Есента есени, майко страшна! И никой не пита
как децата си живи във зимата ще погребеш!

Есента есени, слага своята черна вечеря,
и в безродната кал хвърля мъртвите си семена…
Падат мрачни, куршумени, падат кървави, падат неверни
дъждовете над нещо, което бе наша земя…

СТАЕНИ

Несбъднати души – ловци на дъждове!
Прокрадват се през вятъра, и в облаци стаени
тъй жадно се стремят към други светове –
и пращат тънък лъх крилата им студени…

За миг, за малък миг елате в моя мрак –
във крехкостта на пламъка, във краткостта ми
                                                            земна!
Станете дъх и слово, станете звук и знак –
вградени във нощта, в речта й непрогледна!

Несбъднати души – без смисъл разрушена,
затънала в блатата на празноглав брътвеж –
за мен ще е пощада да бъда приобщена
на падащата мълния към парещата реч!

Ала пощада няма – белее се листът ми.
Светлее бавно мракът, на срички натрошен…
Но мигом кратък звук от присмеха ви тъмен
подхлъзна се и падна в дъха ми затаен!

И ето го стиха…
                                    Добре дошли и сбогом:
до следващия облак, до следващия ад,
до следващия стих, до тайния му огън!
Несбъднати души – до следващия свят!

* * *

                              Болестта, наречена “утре”…
                                                            Гурджиев

Стоя между дявола и дълбокото синьо море…

Обляна в пот, изтръгвам ролите си,
маските обелвам,
и ето – вариантите ми се разбягват,
и преводите ми се разминават,
и всички са в единствено число…
Аз се разпадам на сълзи, на “днес”, на “утре”,
на “вчера” и на “никога”, на “после”
и на “преди” – най-вече на преди…

А дяволът се мъчи да ме срича,
и сричките ми в гърлото му драскат,
търкалят се, дерат, бодат и дупчат –
и сянката му става тъй безсилна –
и тънка е като змия, която
не може ябълка да ти предложи…
(Не знае откога съм я изяла.
От семките й, засадени тайно
отдавна стиховете ми покълват.)

А буквите ми плуват по водата –
по тях ще мина през това, което
все още на море съвсем прилича…

Това си мисля, докато стоя, обляна в пот,
между дявола и дълбокото синьо море.

ПРЕДИ

Да преговорим есента… Да подредим разхвърляните спомени,
преди да влезем в стъклената къща на ноември,
преди дъждът да почне да заеква и да се втвърдява,
преди в поледица да се превърне -
да преговорим есента…

Да проговорим
прозрачния език на прелетните птици
и недвусмислената азбука за неграмотни,
която те натрапчиво и нежно, и снизходително чертаят
над главите ни…

(От гледна точка на октомври е написана,
от гледна точка на смрачаването и на зимата…)

Да преговорим есента, да поговорим със сърцето й разбито…
Във стаите й, със стени от дъжд, под облачните й тавани
                                                                      да поседим стаени,
да прекосим смълчаните й улици,
до дъно да изпием чашата й, пълна със мъгли…

Да преговорим есента! Да превъзмогнем тъмните й упреци,
да минем през вратите й от бистър, хладен вятър,
и да нагазим в недомлъвките на листопада…
Да преговорим есента докрай,
                                             преди да почне да ни учи зимата…

ПОСЛЕ

После ще кажете:
тя беше толкова силна,
толкова смела,
толкова щедра, усмихната…
Дали не е имала нужда
от нещо, от някого или от някъде…
И дали не е трябвало да й кажем
колко е силна,
колко е смела,
колко е щедра, усмихната,
и че ако има нужда от нас, то ние…

Но това ще бъде после,
когато
вече няма да ми трябват
нито хора,
нито думи…

повече за горчивия свят на очарователната Валентина Радинска тук:
http://literaturensviat.com/?p=6269

нейни книги: http://www.helikon.bg/author/1418/