Посветено

Несбъднатости в тъмното надничат,
мълчания надвикват самотата...
Очите ми очите ти отричат
и погледите все не се пресичат...
В зениците угасна светлината...

Вълшебности и тайнства няма в дните,
без музика душата онемява...
И глътките ми все са недопити,
и устните-болезнено са свити.
Нима така след теб се оцелява?

Блуждае всяка мисъл безразсъдна.
Разсърдената плът завивки къса.
Днес любовта е плашещо отвъдна!
Защо съм тъй безсилна да те сбъдна
и пак да ме изпълниш със гласа си?

Рисуват безнадеждните копнежи
в сърцето-лабиринти непонятни
и не достигаш ти до мен, понеже
типично по момчешки си небрежен-
забравил си пътеките ни лятни...

Но аз съм тук, на ребуса предзимен
в самия край, а може би на старта
и зная че едничко твойто име
шептя на сън и моля те "Вземи ме!"
Дано изтегля печеливша карта!...

20.10.2010
21:21

Милена Белчева

но все пак е жалко, защото си от най-добрите.

Поздрави за стихотворението!

Хей, благодаря ви! Надявам се в следващите ми постинги и стихове да има повече позитивизъм, но каквото-такова...Щастието само по себе си е доста особена категория и все пак се надявам да не е така мимолетно в живота ми/ни...

Много добър стих :))