Прозрения и смирения :: Лятното бельо на зимните мисли

Събудих се от дъждовните си мисли, капещи върху нагорещената ламарина на пистата за излитане в моята под/над съзнателна станция, но бързо усетих преди да е съобщено от дежурния диспечер, че атмосферните условия навън са неблагоприятни за далечни полети..

В плискащата се и пляскаща мелодична мрачина и ромолящо безвремие се чувствам супер добре. Обичам като стана раничко да наблюдавам как съня минава през клепачите на малките и как се усмихват спонтанно и правят странни дремливи муцунки, да им държа ръчичките, все още по детски меки и топли и да им пожелавам мислено разни хубави неща...

В момента ми е само в главата да си подредя микро-космоса-в стаичката и в душата...Винаги си втълпявам че когато подреждам вещите си и внасям ред и в мислите, а когато пера/пускам пералня и стоя по няколко минути да гледам центрофугата как извъртява и изхвърля всичкия залял ме негативизъм...

Навън се е оръсил нощес един снежец-като морска пяна, стиропорен такъв, много смешен, фърчи, не лепне, не мокри, луда работа...
...........................................................................................................
В края на деня, потънал в мрачинка съм малко по-добре и заредена, след толкова натрупана тягостност и несдържана лудост. Мътилката скоро ще изтече, вярвам и когато ценрофугата на мислите се извърти ще се простра нови чисти като кърпи за лице-колосани и спретнати мисли, в уверение на това, че животът все пак е хубав...Като първия лъч погалил в утрото зимното море, като цъфналите маргаритки в очите, като веселата песничка на мъпетите, като вълшебните неща, които преди някой ми казваше и пишеше, като замръзналите сълзици на радост понякога по миглите ми, като спящата усмивка на децата и тяхното спонтанното "обичам те", като пътуване до непозната страна или сгушване в познати обятия.

Малко в повече ми дойдоха емоциите напоследък, то кога ли е било различно, но все пак се укорявам малко, че рефлектират и върху теб, а наистина имам нужда точно в такива моменти да си до мен и да ме милваш до унес и надъхваш мило и искрено. Не да знам, че си наблизо, но не мога да те усетя и да потъна в мъдростта ти и топлината на прегръдките ти. Това ме убива.

Искам, когато съм озлобена и бясна на живота, когато са ми потънали гемиите и ревността ме посинила от душене, когато пътищата ми са лабиринти, а посоката-пръснато глухарче от вятъра ти да си до мен...невидим, но нужен като въздишка и успокоителен като чай от лайка. Да ме моделираш нежно и извайваш, докато стана пак добра и наслаждаваща се, бликаща от идеи и пориви, прозряла, че Бог наистина иска да ни вижда щастливи.Вече ми се пие кафе, а има още доста часове до съмване.Погълната съм от някаква завладяваща еротика на въображението и тялото ми е като полазено от ток.Тресе ме от несбъднатост, замайвам се от желания...

Време е да се приготвя за утре и да се върна в неочарователния свят на неизбежните нужности...
Ще се опитам да потъна в сън, докато си представям как прокарваш пръсти и длан по косите ми, за да ме успокоиш...ще очаквам да чуя миг от гласчето ти по някое време през нощта, събуди ме да ми измъркаш и да разпръснеш кошмарите ми.Понякога те ревнувам силно дори и от нощта, защото те има, а аз-не и това е адски объркващо и труднопоносимо.

Залюлявам те в мислите си.

из лични дневници