От центрофугата на дните извъртени, 

понякога излизаме крепирани,

неразпознаемо съвсем обезцветени

или в нюанси стряскащи гримирани.

Простираме на слънцето пранетата,

до капка изцедени са душите ни,

изтръпват и прокъсват се въжетата,

от тъмнините в мислите наситени. 

Ветреем се, но полет невъзможен е,

прищапнати сме здраво и белязани-

ах, колко много радости отложени,

и колко чувства все недоизказани...

Онези прашни спомени драпирани

прикриваме, притупваме,приглаждаме

живеем в страх, сами и неразбирани,

на щастието чуждо да угаждаме.

И само колко избуели троскоти

из райските градини на любовите!

За грехове ли ни наказваш, Господи,

или сами си слагаме оковите?

Препускаме без дъх инертно-бесни

но знаем ли с кого е надпреварата?

Превръщаме въздишките си в песни

в инсомните си флиртове с китарата.

На пръсти по безпътни петолиния

пристъпваме с усмихваща надежда.

И с вярата осъмнала (пази ни я!),

че пъзелът по малко се подрежда...

И нека сетивата си възпитаме,

да виждат и доброто на Земята.

тежи ни, но си струва да опитаме

във името на мъдростта Ти свята.

С приятели дари ни-пътеводници,

които да ни укрепят крилете.

и да повтарят в нощите ни-бродници,

че всичко с нас наред е!