Прозрения и смирения :: Геолина Стефанова

За тази вечер само.
Утре - не!
Прости, но утре
искам да те няма.
Измачкани чаршафи.
Зло небе,
в което фасове гаси
луна голяма,
ухилена и кръгла
като сач,
на който палачинки
с черно сладко
ще ти направя.
После има късен мач,
а още по- натам...
не здрасти... сбогом.
Защото калпав ни е
целият живот
и връзките -
болезнено-ревниви,
Живот - на екс.
Отрова.
Антидот
не е измислен още...
С пръсти криви
от шапката със
листчета-късмети
Смъртта си вади име
и го смачква...
Да протестираш пред
Съдбата си?!
Къде ти...
Продаден си
с една голяма пачка
от Дявола
и Господ
във комбина.
Не вярваш ли?!
Иди, кръсти се
в църква,
моли се,
на колени...
Белким мине...
Но просто знам,
чертежът ни е сбъркан
и затова-ела.
За нощ една люби ме,
а утре много рано
се измъквай,
че будя се -
жестока и ранима
и първи срещнат
кожата му смъквам.

А последното парченце все липсва Парченца от един огромен пъзел - Спомени, лица и думи . Пръсва ги времето в празнотата помежду ни. Спъваме се в умората и прескачаме своя ход. Минало, настояще и бъдеще - това е просто живот. Изтича водата на моята жажда и пръстите ми безсилни са неуловимото да задържат. Рисувам маска на клоун по лицето си, сълзите /не/бутафорни върху бялото да заблестят и смехът да плисне като струите на шампанско - фалшиво искрящи с вкус нагaрчащ. Не личат изтърканите стихове по протритите ни джобове, хартията е слаба и се къса. Лъха хлад. Искам слънце, не студени гробове да тежат на сърцето ми и ме дърпат назад.
Октомври си няма сърце... И ангели с
бели крила
мъглите разнасят
далече,
октомври е пълен
с тъга,
на тлен всеки лист
е обречен.
Той пада
и голи са пак
дърветата -
нищи,
унили,
в зори още
цари полумрак,
да шепне нощта
няма сили,
да каже две думи поне,
с които да стопли
сърцата -
кристални бокали...
Звънят
и пием до дъно тъгата.