Във кръчмата затоплена заседнали сме двамата,

потънали в прегръдката на падащия мрак.

Отпиваш си ракийката от чашката стограмова,

аз тихичко преглъщам от златния коняк.

Мълчим. Да се надлъгваме красиво с теб излишно е-

почти по телепатия разбираме се днес.

Познаваме мечтите си, любовите предишните

и сянката в очите от неизбежен стрес.

Снегът с въздишка бяла се спуска отегчително,

разсипан от небесната тава на някой луд,

А ти валиш в очите ми и тъй многозначително

приканваш да ме скриеш от плъзналия студ.

Един усмихнат кичур отмяташ от косата ми,

по миглите ми лепне цигарения дим.

Банално е. Но хубаво и както да пресмятаме

ще тръгнем преждевременно. И няма да заспим.

Нещастници, изгонени от своето разпятие.

Два лутащи се знака от касовия бон...

Какъв ще ни е данъка- аз нямам и понятие

за този миг отлитащ в студа като балон.

 
Милена Белчева

2008г